Pain is all you'll find..

Всичко започна като на шега...

Валериус не се трогна от спирането на тока, нито от другите предупреждения. Той беше сам у дома и просто очакваше неговата Ахинора да се появи на вратата, мокра до кости, със сребърни капки дъжд измежду русите си къдрици и да го нарече 'идиот' с нейната перлена усмивка, а после да му лепне една продължителна целувка, когато той я посрещне на вратата с дежурното 'добър вечер, умнице'. Съпругата му беше дар от боговете, тя го измъкна от най-лошият му период, тъмните му години, и повярва в него, когато той самият бе загубил всякаква вяра. Обичаше я повече от всичко, въпреки че беше с нея само от две години. Тя го промени, подобри го. И после го остави да вярва, че той я е избрал за своя спътница. Но истината е, че тя бе направила първа избора си и той бе най-щастливия човек на земята, за да има привилегията да застане рамо до рамо с нея, докато встъпваха в брак само преди година.

Но тя не се прибра...

Не му беше позволено и да иде да я потърси. Паниката му бе огромна, тревогата бе стиснала гушата му като невидима примка и не му позволяваше да диша спокойно. Траурът спусна дебелата си мантия отгоре му с всичката тъга и горчилка, които се бяха утаили в него след загубата на родителите му. Присъствието й в живота му ги бе скрило зад дебела стена, но когато смисълът на живота му така и не се появи след този съдбовен ден, всичко се освободи и го заля, подобно на вълна, прииждаща от разкъсан бенд.

Присъедини се към адептите без миг колебание.

Тези същества... те му отнеха всичко. Оставиха го празен и разрушен, без желание за живот, ходещ бродник, който безцелно извършваше задълженията си, просто защото се давеше в тъгата си всеки изминал ден. И тогава се появи тази група... този лъч светлина, предлагащ му отмъщение. Използваше ума и познанията си, за да им помага с всичко възможно, защото ... какво друго му оставаше? Защото, ако я нямаше сламката, за която да се хване този удавник, да получи своето отмъщение - то той бе нищо.
Едно празно нищо.