„Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда…“

"И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.
Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.
И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна."
"В теб има част, която никой не може да докосне. Ти си ти. Ти си своя, а в теб е цялата вселена. Можеш да бъдеш каквото си поискаш. Когато си поискаш."
Дори и мъртъв Ифритис си оставаше вариант на проклет кучи син. Фактът, че преди седмица бе "напуснала" този грешен свят, не можеше да заличи всички бъркотии, които бе надробиал през своя шестнадесети рожден ден.Гадината наречена свещеник ме мразеше до мозъка на прогорелите си старчески кости. Бях от ония ментални дечица които дразнещо монотоннно тропаха по крака на пейката и вдигаха шум и замеряха монахините с дъвки или каквото ми беше попаднало в ръцете. Същото старче ме наричаше малкитя Сатанил.


„Напълни очите си с чудеса, живей,като че ли ще умреш след 10 секунди! Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта,изработена във фабриките и за която си заплатил с пари."


Изсмуквах нетърпеливо тютюневата линийка втрила ароматите си между небцето Прокълнатата магистралка се преплиташе в основата на пръстите ми, заровяйки гласовете от вътершната част на църквата. Катерина. Катерина. Името ми звучеше омърсено, усмивката грейна върху лицето ми. Ама, че лунатици. Дръпнах нетърпеливо само за да спря окаяното им досадно мрънкане. Скапани фанатици! Знаеха, че кръка ми не стъпваше в тая порутена сграда, но от страх да не се подпаля при влизането приех "последното си ядене". Замилено разграничавах оглозганата минималистична окапана граница между живота и смъртта кражаща тактически около убежището си. Циничната усмивка пробяга по лицето ми, но се скри зад сенките на черните ветрове на порцелановото ми лице. Бягай нещастнице! Смъртта е близо. Лешоядите кръжат за мършата. Избягвам заинтересованите погледи на минаващите и хвърлям фаса си право пред отчето, което ме смъмря. Влизам с бодра крачка към портите небесни избутвайки ги с изскърцващо дразнещо цвърчене. Отново смъмрена. Моето погребение. Цинизъм довел до смутеното им поведение.
-       Мойте извинения за закъснението ми. Заклещих се на влизане в Божийте порти.
Лицето ми скрито зад черният плат, сивкавосините очи вплетени зад сянката единствено издават признак на заинтересованост. Замъквам се право на първият ред и рецитирам следващите слова дословно.
„Тук лежи Ифритис Дамирович Белроуз.
Живя и умря, тъй както пожела,
напук на всички дребнави души.“
Душата ми почива в мир. Съркастичните думи написани собственоръчно от мен и бутнати в джоба му. Спря за секунда и се вгледа в мен. Едно. Две. Три. Посочи гнилата ябълка, страхливецо. Твойте дворове не притежават моща да ме удържат. Колебанието сече въздуха, помита го с флегматичния суров вятър на изчадията докопвайки с лапите си нашия свят. Мъгляванита се прояснява в главата му. Геналната организация придвижваща света му се рестартира отново и отново в напразни опити да противоречи на настоящето. Превърта картините, мозъка му се запалва. Чувствам болката му, уплахата му, света му се срива. Търси хаоса в публиката. Тя му се подиграва, зашеметява го. Луд е. Луд на върха на кулата над която стърчеше. И аз ще го бутна. Помахвам му за кратко едва забележимо из зад черният костюм прикриващ илюзията. Вкоченява се на място, старчето се превръща в бледо подобие на живот. Посочва с мършавия си пръст към мен, сочи ме и крещи:
"Сатанил! Той се е вселил в теб, вещице! Сатанаил! Те идват за всички ни!"
Примигваше - трепереше неистово, клепачите му натежаваха. Сърцебиеното му се учестяваше. Той не бе способен да се бори, а аз само загрявам старче. Играта ме захласваше. Сърцето му черно като пепел - лицемерското проводниче течеше във вените му. Разграждаше малкото останало живо същество. Стремглавата насочена болка към сърцето му се превърна в отрова поета през устните. Вкоченяваше го, разтреперавше го. Всички станаха на сцената да погледат. Погледна към мен за пореден път, но бях изгубила желание да се боря с греховете му. Измъкнах бялата кутийка готова да запаля белият войник, а той се втренчи с хипнотизиран черен поглед към мен и се спря. Суматохата приличаше на цирково представление готово за Оскарите. Нарисувай ги в червено, нарисувай ги в червено. Кънтящите гласове в главата ми се надвикваха. Заглуших ги. Позна ме, копеленцето. Ръцете му обхванаха гърдите, смъртат го очакваше. Наближаваше към натежалото от живот и грехове тяло. Аз съм само пратеник. Машината се включи, алените браздички обхванаха ирисите му, те идваха за отчето. Словото му замлъкна задушено от  очакващия го край. задавяше се. Кръвта бликна от носа му, помрачи расото му. Половинчатата усмивка се появи, запленена от смъртта повличаща го към ада само му намигнах красноречиво. Той разбираше. Разбираше, но бе прекалено късно и за двама ни. Тя потушаваше и притихваше хаоса.
Катранената и черна коса се разстилаше по раменете, неспособни да поберат моща на летният буен непокорен водопад.
Винените и плътни устни се повдигаха в бегла усмивка всеки път щом ме погледнеше. Само аз знаех тази тайна. Само аз можех да пресъздам грациозните и извивки, всяка от която бях покорил. Притежаваше ме с цялото си същество, поробваше ме тайно, но за малко. Отново ставаше чужда. Отново се превръщаше в нечия друга тайна. Луната и звездите и завиждаха за вселената която подаряваше на останалите. Тя бе превъплащението на красотата. Душата му напускаше тялото му, всеки път щом тя го погледнеше. Изтръгваше сърцето от гърдите му и го захвърляше.А той глупака го събираше отново и и го подаряваше. Ще се родя отново, но само ако успея да умра. 
П.С. Ако може да смените името ми на Ifritis Belrose



[/i]