I was in the darkness, so darkness I became

„Скъпа Ремилия, 
Не очаквам да разбереш. Не, сигурен съм, че няма да разбереш. Знам, че не бях добър баща. Не и такъв, от който всяка дъщеря би могла да желае. Ала също знаеш, че семейство Вейн са повече от онези обикновени фамилии, радващи се на сплотени събирания. Първите ти седем години почти пропуснах, заради болницата. Събуждах се посред нощите, работих и работих, докато не получих болницата за себе си. Прибрах се у дома, само за да те заваря пораснала. Все още малка, да .. ала не малкото момиченце, което все още залиташе и се подпираше на ръцете на майка си. Гледах в очите ти и виждах каквото виждаш и ти. Непознат. Гледаше ме и се чудеше.. така ли са изглеждали очите ми винаги? Бръчките под очите ми по-дълбоки ли са от преди няколко седмици? Ръцете ми, с които спасявах животи, трепереха ли или така ти се струваше? Обичах ли майка ти толкова, колкото преди? Вече не държах ръката ѝ, нито я целувах всяка сутрин, преди първите зори. И забелязваше. Ти забелязваше дори онова, което аз отказвах да приема. 
Изпуснах и следващите години, този път нарочно. Оставах в болницата дори тогава, когато нямаше операции или дела за вършене. Чувах за всички твои постижения късно вечер, когато ти спеше. Майка ти говореше ли, говореше, ала думите не запълваха липсата помежду ни. Дори когато тези думи бяха за теб –единственото, което бе останало да ни свързва. Ден след ден се прибирах още по-рядко. Пренесох част от нещата си в друг апартамент, ползвайки оправданието за трафика. Не ми повярва. Нито ти, нито майка ти. Вече беше на четиринадесет. Мразеше ме. Мислеше, че споделям леглото си с някоя друга. И понякога се случваше. Понякога исках да забравя разочарованието, което представлявах. Да бъда някой друг. Не бях добър баща и го знаех, Ремилия. Дори още тогава. 
Сега не си дете, не вече. В последните месеци успях да видя, че ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Каквато трябва да е всяка от жените от семейство Вейн. Вейн –символ на много повече от богаташко семейство. Имаш очите на майка си –тъмни и красиви, но всичко останало? Всичко останало е мое, а не нейно. 
Но не ти пиша това писмо, за да се извиня. И да го направя –не мога да върна всички тези изгубени години, нито пропуканото доверие. Знам, че животът ни се промени много, дори още преди .. преди случилото се. Знам, че да работя за Тях разби сърцето ти още веднъж. Дарбата, която получи .. да контролираш мрака… Ремилия, виждах как те погубва. Мислех си, че ако работя за тях, ще намеря начин да облекча бремето ти. Ако четеш това писмо, значи съм се провалил, за което изключително много съжалявам.
Последните редове на това писмо ще използвам, за да те помоля да ѝ вярваш. Вярвай на Ейприл Флетчър. 
Обичам те. 
К. Вейн.“