trajan wargrave || 32 || gap || fc: hugh dancy

head's underwater but i'm breathing fine

Не знаеше кое разранява кожата му повече - дебелият вълнен шал, с който се беше увил, или болезнено стържещият ноемврийски въздух. И все пак изглежда единствено това неудобство му подсказваше, че все още се намира в реалността, а не в някой сън, изродил се от дълбините на съзнанието му.
Всичко останало - започвайки от глухата тишина и чак до бледите слънчеви лъчи, скрити зад мъгливата завеса, заради която околните обекти приличаха повече на призрачни видения - всичко му нашепваше, че се е озовал някъде, където няма работа. Където бродят сенки и призраци, а не живи хора.  
Не че имаше някакво значение.
Още по-здраво затегна хватката на вълнения плат върху врата си и продължи необезпокоявано пътя си през мъглата. Петдесет крачки по-късно се срещна очи в очи с призрак. Двадесет секунди по-късно се опитваше да не се задави със собствената си кръв.

Ти си виновен за всичко, което се случи. Ти си виновен за това, което стана с мен.
Думите не бяха изречени със силата и яростта, с които беше заредена ръката, която го беше повалила на земята. Той дори не беше сигурен, че чува човешка реч - толкова жалък беше хриптящият глас, който го обвиняваше. Докато се изправяше, за да застане лице в лице с нападателя си, осъзна, че не изпитва нито гняв, нито съжаление. Не изпитваше абсолютно нищо.
Дори когато се вгледа замислено в изстрадалите очи на жената, която доскоро смяташе за приятел, не усети нищо да потрепва в душата му.
Как е възможно да продължаваш да живееш все едно нищо не е станало, а моят живот да е съсипан? Как е възможно, при положение, че направихме едно и също?
Усещаше металния вкус на кръвта в устата си, докато се опитваше да оформи думите, точните думи, които идваха с пет месеца закъснение. Дали трябваше да се опита да я успокои или да даде дългоочакваното обяснение за действията си? Или вече беше твърде късно за точните думи?
Каквото и да кажеше сега, щеше да е без значение. Поне за него.
Ти избра вината. Аз не.
Вината ли? Да, защото направихме грешка, по дяволите! Проклета грешка, която обезобрази човек! Никога не е трябвало да бъдем касапи и ти много добре го знаеш. очите й се изпълваха с все повече сълзи от ярост след всяка следваща дума, а гласът й натежаваше от всичките емоции, които беше изпитвала от последната им среща Помниш ли какво му каза след операцията? Господи, никога няма да забравя думите ти "Често подобни неуспехи водят до невъобразими възможности". Какъв човек казва подобно нещо на някого, чийто живот току-що е провалил?

Помнеше. Помнеше как с часове я убеждаваше да поемат операцията - случай, който можеше да влезе в учебниците по медицина. Помнеше пръста на пациента - никога не го наричаше по име в главата си - който потръпваше нервно по пътя към операционната. Помнеше как в продължение на часове всичко вървеше нормално. Помнеше притихналото вълнение, което щеше да го обземе само след няколко минути - само да направеха правилния разрез.
Помнеше и металния вкус на неуспеха. Помнеше как всичко се беше обагрило в червено само за секунди. Помнеше заповедите й към медицинските сестри с тон, изпълнен с ужас. Помнеше. И какво от това?
Всички бяха добре запознати с рисковете. Той избра да се оперира, а ти - да се жигосаш с етикета на провалил се хирург, за да изкупиш каквато вина смяташ, че носиш.
След това тишината ги погълна - нямаше нищо повече да си кажат и двамата го знаеха. Той й кимна леко - все едно още бяха приятели - и я продължи напред, докато не беше погълнат напълно от мъглата.
На следващия ден познатият им свят изчезна.

Отново се срещнаха. Почти на същото място както преди - но нищо вече не беше същото, нали така? Миналото още хвърляше сянката си върху тях, но за момента беше забравено. Дори изглеждаше някак пародийно-комично, че то изобщо някога е съществувало - че двама толкова различни в новия свят хора споделят обща история.
Не й беше трудно да разбере какво се е случило с него. И то не заради дарбата й, а защото го познаваше твърде добре.
Как ще оцелееш така? прехапа устните си преди да е казала ужасяващата дума беззащитен, но не беше необходимо. Той много добре знаеше в какво положение се намира. Без дарба в свят на хора с дарби.
Изпита благодарност, че не му е предложила лицемерно каквато и да било помощ. Никой не можеше да му помогне, освен той самият.
Както съм оцелявал досега. нямаше нужда да признава с колко трудности се беше сблъскал само защото се беше оказал някаква грешка в матрицата на новия световен ред. Имаше и някаква подигравателна ирония - беше провалил нечий живот, а сега неговият изглеждаше съсипан - но само в очите на другите. Денят, в който Траян Уоргрейв щеше да се остави да бъде мачкан, още не беше дошъл, а вероятно и никога нямаше да дойде. Някой е избрал да не ми даде онова, което всички  вие имате. Но в момента, в който започна да живея живота си по начин, отреден ми от нечий чужд избор, ще съм дал силата на абсолютен непознат да се разпорежда със самия мен. Нещо, което нямам намерение да правя.
Тя го погледна замислено. Цялото разделение в света - на подчинени, надарени, бунтовници и адепти - беше безсмислено в неговите очи точно толкова колкото той беше безсмислен за целия свят.
Често подобни неуспехи водят до невъобразими възможности.
Не мислеше, че някога ще изрече тези думи с нещо друго освен гняв и ярост, но докато гледаше разбиращата му усмивка, осъзна, че наистина го вярва. Ако имаше един човек на този свят, който да успее да превърне най-голямото си нещастие в най-големия си успех, то това беше Траян Уоргрейв.