..he just kept getting grander and more mysterious. // maven maxwell frye

“I go but hope to remain in your heart," he said solemnly. Then he winked and disappeared.”
Той носеше хаос във себе си. Никакъв ред. Никакви правила. Просто хаос.

Много неща можеха да се кажат за Максуел Фрай. Вероятно повече лъжи, отколкото истини. Но всички бяха съгласни за едно. “Той просто е такъв.” Сякаш нищо не можеше да се промени и той бе една безнадеждна кауза. Но никой не можеше да вини тези хора. Не можете да ги обвинявате за това, че не можеха да го разберат. Те не можеха да видят какво се криеше в него, защото той не им позволяваше. Не можеха да разберат този съвършен хаос. Но той беше толкова различен и истински. Специален. Специален до дъното на душата си. Кой можеше да го разбере? Кой можеше да види нещо отвъд менящите се настроения? Какво се криеше зад тази ленива усмивка? Никой не знаеше. Явно никога нямаше да разберат този прелестен хаос.

Можех да го наблюдавам с часове. Това същество бе изтъкано от толкова емоции, които не можех да разбера. Усмихваше се по онзи чаровен начин, по който само той можеше да го прави. Винаги знаеше какво да каже. Подбираше думите си внимателно, а те винаги бяха толкова красиви. Умееше да носи усмивки, но и да наранява с тях. Сякаш тялото му събираше две личности в една. В един момент бе съвсем нормален и харизматичен. Той се усмихваше, общуваше с хората и всичко идваше толкова естествено. Но после нещо се променяше и той се превръщаше с съвсем различен човек. Увреден, разбит, носещ единствено тъга в себе си, това не беше Макс, който познавах. Толкова щастлив, но едновременно с това и тъжен. Не знам дали някога ще разбера какво точно ме привлече в него. Понякога не оставяше бутилката, но продължаваше да бъде толкова красив. Носеше красота… дори в своята жестокост.

Понякога можеше и да бъде сериозен. Винаги, когато говореше за семейството си, беше сериозен. Това бе една от темите, които веднага променяха настроението му. Не говореше често за тях. Това беше поредната тайна, която криеше зад красивата си усмивка. Но скоро разбрах защо. Родителите му бяха загинали много отдавна. Казваше, че са били като него, въпреки че никога не разбирах какво има предвид. Имаше по-голям брат и по-малка сестра. Беше ми ясно, че в никакъв случай не е перфектния брат, но закриляше семейството си по собствен начин. Имаше нещо в начина, по който говореше за тях. Разказваше ми за племенниците си, за живота им, за това как един ден може да ни запознае. Казваше ми, че един ден ще ме заведе в дома си. Така боравеше с думите, че го превръщаше в едно прекрасно място. Понякога ми разказваше за несъществуващи замъци. Кълна се, че можех да ги видя. Той ги създаваше само за мен. И в тези моменти имах чувство, че наистина го познавах. Можех да видя какво криеше зад черната си пелерина. Позволяваше ми дори да го наричам с първото му име. Мейвън. Но това го нараняваше. Винаги затваряше очи, когато шепнех името му. Носеше му болезнени спомени, но той ме молеше да не спирам. А понякога… понякога дори успявах да докосна татуировките по тялото му. Знаех какво се крие под тях. Белези. Никога не успях да попитам защо и как. Страхувах се от истината.

Всичко се промени, когато планетата ни беше завзета. Той се промени. Брат му е племенниците му загинаха. Стана още по-мрачен, по-студен. Аз все още го обичам, но той винаги казва, че не може да ми го позволи. С лекота сменя темата всеки път, в който искам да говорим за нас. Боли, когато казва, че няма нищо помежду ни. Но той е красив. Той е толкова красив в жестокостта си. Красив  е, когато се обгръща в мрак.

Става все по-лошо. Той се отдръпва от мен. Виждам го все по-рядко и почти не говорим. Избягва ме. Сладките му думи станаха студени. Някога от устните му капеше само мед, а сега усещам само лед.

Той си тръгна.

Такъв е той. Винаги си тръгва.

“I was impressed, and also unnerved. Being around him was always like this, watching him shift and change, revealing secrets as he went. He reminded me of the wooden nesting dolls I'd played with as a child. Except instead of getting smaller, he just kept getting grander and more mysterious. Tomorrow, he'd probably tell me he'd built a pleasure palace on the moon. Tough to get to, but quite a view.”