Draven Que

Първоначално студеният полъх му се стори като мираж. Нямаше я онази задушаваща горещина; нямаше го онова странно чувство, че топлината изморяваше тялото му дотолкова, че дори не можеше да се изправи; нямаше горещата повърхност, върху която полагаха тялото му. Чувстваше някаква свобода, но всичко му се струваше като плод на въображението. Тогава усети студените капки, които обсипваха цялото му тяло, стичайки се по лицето му, по ръцете му, по краката му. Дробовете му се напълниха със студен въздух и най-накрая той отвори очи.
Нямаше я ярката светлина, която мигновено срещаше щом погледнеше. Нямаше ги милионите жички, които бяха прикрепени към тялото му. Нямаше го онова помещение, което миришеше на смърт. Имаше свобода и я усещаше както никога досега.
Разбира се, не повярва на нищо от онова, което виждаше и усещаше. Мислеше си, че спи, че сънува или че си играят с мозъка му. Затова остана в легнало положение още няколко минути, вгледан в небето над него, докато дъждът продължаваше да се сипе върху му. Не може да е истина. Бе единствената мисъл, която преминаваше през съзнанието му отново и отново. Но дъждът продължаваше, студенината го обгръщаше и не се бе чувствал така свободен от твърде дълго време досега. Трябва да е истина. Бе втората мисъл, която премина през главата му. Трябваше да е нещо като стимул; нещо, което да го накара да се изправи и да провери какво всъщност се случваше. Играеха ли си с него? Подлагаха ли го на някакво изпитание? Или просто най-накрая го пуснаха на свобода? Трябваше да разбере.
Направи няколко опита да се изправи. Трудно усещаше крайниците си, изпитваше непреодолима болка, но ако искаше да разбере какво се случваше, трябваше да действа. На последния опит несъзнателно изкрещя, докато се изправяше на крака. Всяка част от тялото му го болеше толкова много, че дори не можеше да разбере дали искаше да остане на земята, или да провери какво се случваше. Главата му пулсираше, чак му се гадеше. Имаше чувството, че е на място, което виждаше за първи път. Имаше чувството, че никога досега не бе виждал онова пред себе си. Но определено го предпочиташе пред мястото, на което прекара всичкото това време.
Стъпваше бавно, ходенето му се стори прекалено трудно и бързо му изчезна желанието да разбере истината. Искаше просто да легне някъде, да изпие достатъчно хапчета и да заспи. Но не можеше. Трябваше да продължи. Тъмнината около него му се струваше някак приятна. Уличните лампи съвсем леко успяваха да осветят каквото и да е било пред него, но му помагаха да изминава улиците, по които вървеше. Не знаеше къде е, не знаеше накъде отива, не знаеше какво прави. Не знаеше нищо. Просто искаше да продължи, искаше да намери нещо, някого. Най-вече брат си. Спомняше си последния разговор с него. Това бе и последния му разговор с обикновен човек от цялото време, което бе прекарал Горе. Искаше да го намери, искаше да види дали и той бе добре. Но какво, ако това бе просто едно изпитание? Какво щеше да се случи, ако накрая отново се озовеше при Нашествениците?
Не можеше да мисли за това. Опита се да изчисти съзнанието си, но единственото нещо, което се появи, бе мисълта за болката. Унищожаваше го. Част по част. Имаше чувството, че се усилваше с всяка изминала секунда. Тогава мисълта за времето го обзе. Колко ли време бе изминало? Колко часът бе сега? Коя дата бе? Кой месец? Коя година? Имаше толкова много въпроси. А нямаше нито един отговор. И усещаше как всеки следващ въпрос се стоварваше върху раменете му и правеше ходенето още по-трудно.
Това продължи още няколко минути, докато накрая силите напълно изчезнаха. Цялото му тяло го предаде и той се строполи на колене. Намираше се на някаква улица. Пуста, празна. Тъмна и напълно тиха. Не можеше да продължи. Нямаше сили да го направи. Искаше. Искаше да стане и да намери брат си. Искаше да намери отговорите на всички онези въпроси, които бяха обзели съзнанието му. Но не можеше. Тялото му не го слушаше, бе подчинено на липсата на сили и цялата болка, която сякаш го скова. Дори не можеше да помръдне.
Тогава звукът зад него му се стори като поредния плод на въображението му. Дори не знаеше дали всичко това бе истина, или просто сън. Не знаеше нищо, но това не му пречеше да се зарадва, когато усети чуждо присъствие. Не онова присъствие, което го караше да желае смъртта си повече от всичко. Не онова присъствие, което носеше със себе си не само усещането на смърт, но и самата миризма. Усещаше присъствие като своето. Знаеше, че зад него стои човек. Напълно обикновен човек.
- Хей… Добре ли си? – чу чужд глас зад себе си, но не можеше да се обърне.
Направи опит, но така болката само се засили и без да осъзнае строполи цялото си тяло върху земята.
- Хей! – викът се засили и усети как чуждото присъствие се приближи към него.
Тогава клепачите му натежаха. Тогава не успя да намери сили дори да задържи очите си отворени. Затвориха се съвсем бавно, тъкмо преди да види приближилата се към него фигура.
Отново бе напълно безпомощен. Отново не можеше да се спаси, отново не можеше да направи нищо друго.
Оставаше му да почака. Да намери сили и да се събуди. Да отвори очи и да види дали всичко това бе истина, или бе поредния трик, с който изучаваха реакциите му, действията му. И самото му съществуване.