“Out of suffering have emerged the strongest souls; the most massive characters are seared with scars.”

Мозаиченият стенопис вграден в харизматичната му персона става за цел да отблъсква останалите.
Сивкавите отражения препрлетени в иначе уж безчувствената осанка прикрива подлостта му.

Под безбройните дебели слоеве стихнал организъм се спотайва несломим отблъскващ цинизъм възложен му от годините на борба.
Не се притеснява да изкаже огорчаващото си мнение, било то и обидно.
Очакващият добър войник ще срещне единствено враждебен готов да престъпи всички граници за да опази света и близките си. Повечето му методи са смятани за коравосърдечни и нечовешки.
Иронията движи света му.

Израстнал в малко селце, буйното дете се познаваше по - калните дрехи и ожулените колена. Все се биеше, тормозеше останалите и след време съдбата му беше решена, попадайки в затвора. Нищо не е такова каквото изглежда. Не се заблуждавайте от външния вид на корицата, страниците и са по - прашни от очакваното.Далечният остатък от сушата му някога се измъкваше измежду черната слус покрила сърцевината на съзнанието му и надигаше неволно глава. От време на време говореше истинският Демир, или поне в началото. Той и позволяваше да спаси остатъка от празната обвивка която беше станал, да спаси собствената му човечност, слънцето отново да изгрява, облаците да са сини, но не... За Демир тя беше Дявола - смъртта. Падението му. А сами знаем, че по - скоро би убил Демир отколкото да падне на колене и да се предаде. Хищника овладял тялото му, контролирайки го без негово позволение или пък го предпочете пред мъката доминираше над него. Изкарваше утихналите, затворените в мрачен затвор сили да се изяват, да покажат истинската си същност. Да му покажат кой е. Разковничето криещо се надълбоко изплуваше на повърхността, а нещо потреперваше в него, нервният тик да превърта тютюневата смърт между пръстите си, която предвещаваше само зло, всеки път му се искаше да забие фаса в слепоочието на поредният "грешник" право до кухата му глава, да достигне до съзнанието му, да го пероди. Радвайки се на болката, писъка, желанието за смърт. За поквара. Ленивият поглед чийто заклещващ механизъм обвит в сивият облак на покаянието затворено вътре в него, втренчено в теб. А в главата му се въртяха милион мисли, но никога не се затормозяваше с повече от нужното. Демир избута гнилото от тялото му причинявайки непоправими поразии, смъртта дебнеше зад гърба му, нежно потропвайки с нокти по - дървената маса, върху която ще го разпори и прати в пъкъла. За "хищника" отнемането на духа му бе прераждане, а за "плячката" живо мъчение. Отвътре се раздираше, искаше да разкъса дрехите си, да избута горчивината от устните си и да изкрещи. Да крещи и вика, че не му е отнето всичко. Прекалено късно за него.Вече принадлежи на друг.>