Evangeline Seymoure.

Винаги задължена да пази Надеждата,докато живота й винаги я запраща на места в които отдавна надежда не е идвала. Там където нежност не бе стигала,там където любовта бе безкрайно изстинала. Тя бе лъча светлина ,които носеше радост,емоция..чувство. Очите й бяха забравили що е то да плачеш и помнеха само как фалшиво да се усмихват.  Вярва само на онова що е видяла с широко затворените си очи.  В шепота на прикритите си рани, В интуицията, която не признава външност, думи и общоприетости, а само есенното преброяване на хубавото и лошото. Прегръща ли, превръща се в спокойно море от умиление, разлива топлина и и плиска целувки по кейовете на сгушения в нея пристан. А започне л ида обича заприличва на разпъпващо се пролетно цвете, ухаещо на вълшебна вечност. Тя умее да направи от човека – човек. Такъв какъвто е по призвание - огромна пищна градина от живинки, създадени да цъфтят едно от друго в сезони на взаимност. Или да вехнат в самота. Макар и забравила себе си,същността й никога не потъна в забвение и продължи да бъде това което винаги е била – едно червенокосо момиче,което бе приютило вселената в душата си,което раздаваше звезди в безсънни нощи, разпръскваше топла светлина в студените сиви дни и прибираше мрака у себе си,където го съхраняваше,е й толкова потребен колкото и светлината тъй като злото не може без доброто и никой не бе нито светец,нито тъмен дявол.  Дали се бе посвeтила на на себе си,или другите? Дали истински допускаше някого в своята необятна вселена или просто ги залъгваше с малко шепичка от това което наистина бе? Тъгата си запазваше за себе си,а тя бе много и бе безгранична – тъга по забравеното,тъга по неизвестното,тъга за тези,които вече не бяха сред тях,но тези нейни тъмни  кътчета оставаха само за нея и никой не се докосваше до тях.