A man screaming is not a dancing bear. Life is not a spectacle.

"Спомням си първия път, когато я видях. Беше толкова дребничка и слабичка .Малката ми сестричка бе най-ослепителното нещо, което можеше да видя и почувствам в този така омразен живот. От онзи ден знаех, че ще трябва да дам всичко от себе си за да я пазя. Още си спомням как кафеникавите ѝ очички обикаляха безцелно, търсейки силуетите ни в мракът.  Беше толкова красива, но секунди след тази радост, която ни бе дала се появи и пречката, която за мен не беше нищо... Но за родителите ни това беше ужасна поличба. Алис не ни виждаше. Беше напълно сляпа, но все така нежна и красива. В моите очи тя винаги щеше да бъде такава дори и да не можеше да ме види, дори очите ѝ да бродеха в мрака - тя знаеше, че съм до нея и това никога няма да се промени."

***
03.11.2016
17:34

„Аз и Алис бяхме родени в провинцията. Градче скрито в полите на една от най-големите планини в родината ни. Откъснати от света можехме да живеем спокоен живот, но това много скоро щеше да се промени. Усещах го с мозъка на костите си, а Али често ме питаше защо бях притеснен. Не знаех как разбираше, но сестричката ми винаги усещаше, когато нещо не е наред.
Родителите ни бяха избягали в големите градове и пращаха издръжка. Кой знае какво работеха и дали бяха заедно. Не ги бяхме чували от години, но така беше правилно. Алис израсна добре и успях да я отгледам и ще продължа да се грижа за нея. За моята малка и красива сестричка, притежаваща едни от най-живите очи на света.“

Тежките стъпки на Брук минаваха спокойно, прекършвайки сухите клонки нападали по земята. Косата му вързана на някакъв разпилян кок се беше разчорлила още повече. Едно красиво момиче облечено в син гащеризон и бяла блузка седеше върху гърбът му, а той продължаваше да ходи - напред и все напред. Усмивката на момичето грееше като слънцето, което беше решило да не показва лъчите си в този ден. Очите ѝ обикаляха пространството сякаш можеха да видят всеки един цвят, но мракът бе превзел съзнанието ѝ. Въпреки това тя беше щастлива.
-Батко, още колко ни остава? – звънливият и нежен глас на Алис озвучи дълбоката гора, а стъпките на русият мъж леко забавиха хода си. Ръцете му бавно подхвърлиха Алис нагоре и после пак я хванаха. Една лека усмивка се появи върху бледото лице на Брук. Леко пресипналият му глас се прокрадна тихо и я окуражи.
-Още малко, Али! Още малко! – отвърна спокойно, като вдигна поглед към стръмната пътека от камъни водеща нагоре към едно специално място, което бе открил без да иска. От цяла година обещаваше на сестричката си да отидат на къмпинг. Най-накрая времето бе подходящо/бе спряло да вали/ и имаха свободното време да го сторят. Краката на мъжът започнаха бавно да изкачват хълма, като огромните чанти с багаж се провесиха от раменете му. Едрата му фигура се напрегна и скоро влезе в ритъм, изкачвайки на един дъх каменната пътека.
Русокосото момиче не спираше да се усмихва. Когато стигнаха до върха Али извърна поглед към гледката, която не виждаше, но чувстваше. Малкото градче в което бяха родени беше в пълния си блясък. И точно от това място то сякаш блестеше. Слънцето трепна и започна да залязва, докато  Брук и Алиса подготвяха палатките.

***
21:34

Лагерният огън раздираше мрака, а Брук подаде бавно една чугунена чиния към русокосото момиче. Светлините на града бяха започнали да блестят като звезди. Русият мъж се усмихна, сваляйки престилката си.Момичето бавно я пое в слабите си и нежни ръце и скоро започна да яде. Докато тишината цареше, Али се засмя нежно. Повдигна бледнеещите си очи към големият си брат и промълви.
-Ще ми разкажеш ли някоя история? – Брук вдигна поглед към нея и пусна лъжицата в своята купичка. Усмихна се бавно. Секунда по-късно се изправи и взе близкото одеяло. Отиде до сестричката си и я наметна, присядайки до нея постави ръка на коляното си и се замисли.
-Да видим…Когато бях малък често татко ми разказваше следната история. Много отдавна имало един път към  голямо кралство кралство. На този път имало един малък  камък. Хората просто го игнорирали и подминавали, но конете чупели краката си в него и умирали. Следователно хората, които били натоварили каруците на конете губели стоката си. Същото нещо се случило и на едно малко момиченце. Бъчвата с бира, която семейството ѝ бе приготвило се счупила. Пръстта попила всичко и от бирата не останало нищо. Това било последният шанс на семейството ѝ да оцелее. Те били много бедни и бирата била единственият им доход. Момичето нямало какво да направи, за това седнало на земята и просто заплакало, но тя се е зачудила „ Защо той е все още там?“. “За да рани още някой?“. След тези въпроси тя запретнала ръкави и започнала да копае в пръста със собствените си ръце. Пръстите ѝ се разкървавили. Тя дала всичко от себе си за да го извади, отнело ѝ часове и тогава… Когато тя го махнала видяла нещо под него. Това било кесия пълна със злато. Кралят сложил този камък на пътя. Защото знаел, че  онзи който го махне заслужава награда за усилията. Те заслужавали… животът им да се промени към по-добро. – леката усмивка на Алис се прокрадна в мракът. Момичето запази тишина, а Брук вдигна ръка и просто я прегърна засмивайки се леко. Скоро гласовете им започнаха да огласят хълмът на който се намираха.

***
22:42

Очите на русокосият мъж се разходиха по небето. Тишината скова пространството, а един ярък лъч раздра мрака разстлал се като перелина над пространството. Ръцете на мъжът бавно прегърнаха, Алиса. Момичето потрепна. Тя го усети… нещо се беше случило. Очите ѝ бавно се извисиха и сякаш доловиха светлина, която се спусна по диагонал през мрака на собствените ѝ зеници. Един, два… и всичко потъна в мрак и тишина. Единствената светлина идваше от тлеещият огън някъде зад брата и сестрата.
-Бате, какво става? – разтревоженият ѝ глас накара Брук да присвие вежди. Светлините на града бяха изгаснали. Всичко беше изчезнало… Сякаш някой бе дръпнал кабела на света. Животинските шепоти също бяха затаили дъх. Щурците бяха спрели своята музика, а вълците в дебрите на планината бяха спрели да вият. Лошото чувства, която беше усетил преди седмица … отново се появи и секунда след това поредният и последен лъч преряза мрака.
-Не се притеснявай до теб съм, Ал….- преди да довърши думите си Брук започна да губи сили. Алиса също усети нещо странно и се олюля, подпирайки се върху брат си, който веднага след това се строполи на земята и изгуби съзнание. Секунда след това…. Алиса го последва.

***
04.11.2016
08:21

Ужасен писък раздра пространството и това беше началото на всичко. На цялата промяна в животите на Алиса и Брук. Тежките клепачи на мъжът се разтвориха рязко и той бързо се озова на краката си, съзирайки треперещата Али, която държеше един камък в слабата си ръка. Русокосият мъж премига и разтвори устни.
-„Али?!? Какво има?“  - дрезгавият глас на Брук излезе под формата на рев, който наподоби мечи, но той не го чу. Леко премига когато видя момичето да се ужасява още повече. Какво се случваше?
-Не….нее….. ПРЕД МЕН ИМА ШИБАНА МЕЧКА! Махай се! Бате помощ! – гласът ѝ започна да крещи и съвсем скоро камъкът в ръката ѝ хвръкна право към главата на Брук. Каменното тяло го удари леко, но той не усети всичко.
-„Какво? Али, ти виждаш? Каква мечка? За какво става дума, това съм аз!“ – продължи да говори, но гласът му беше превърнал в мечи рев. Масивната му фигура бе покрита с козина и вместо лице имаше меча муцуна. Големите му лапи седяха във въздуха и се размятаха наляво-надясно в опит да направи мимики, но вместо да я успокой тя се ужаси още повече. Какво се случваше? Алиса виждаше и говореше глупости…
-Не ме закачай, мечко. Брат ми ще дойде да те набие! – гласът ѝ отново се прокрадна, но този път момичето съзря очите на мечката, която седеше на два крака изправена като човек. Тези сини кълба, намиращи се върху муцуната на мечката ѝ бяха познати. Сякаш винаги ги беше виждала...
Русокосият мъж замръзна на място. Бавно наведе поглед след думите на малката си сестричка и тогава съзря една голяма лапа с нокти на нея. Кафявата козина беше обвила едрият крайник. Той бавно мръдна „пръст“ и едната част на лапичката трепна. Обърна се бавно и тръгна с меча и тромава стъпка на два крака към палатката. Влезе вътре, навеждайки се и с една лапа издърпа огледало. В следващият миг съзря мечешката си муцуна и нещо в него сякаш се преобърна. Ужасът и незнанието го бяха уплашили. Брук подскочи и започна да се върти, лапите му се стовариха върху главата и започна да реве като мечка от уплаха. След минута подскачане, падане и скубане мъжът спря и застана на два крака с гръб към Алиса. Бавно извърна муцуна и погледна опашката си, която се размърда.
-„МАМКА МУ, АЗ СЪМ МЕЧКА?!?!?“ – поредният рев от странна на Брук огласи гората, а до момчето то седна на задницата си и погледна към града, който изглеждаше все така празен и някак тих…

***

„Така всичко започна. Промяна на света беше дала отражение не само върху света, но и върху хората живеещи в него. По-късно Алиса и Брук бяха принудени да напуснат това градче и да заживеят в Алиена. Там бяха разбрали всичко… За нашествениците, за способностите, за групите, за разрухата и страха. Държейки ръката на малката си сестра, Брук беше взел решение и то не беше само негово. С Алиса се бяха превърнали в подчинени. След появата на „Онези“ това бе най-доброто решение, което можеха да вземат. Болката в костите на Брук все още пълзеше като отрова, разграждаща плътта му. Всеки път когато се ядосаше и уплашеше / нещо не характерно за неговият вид и характер/ той губеше контрол и се превръщаше в … мечка.“

***

„Скъпа сестричке, винаги ще съм до теб, но дори да се разделим ще идвам в сънищата ти, за да ти дам подкрепа от която имаш нужда. И когато дойде време да отлетиш, аз ще продължа да те чакам у дома.„