Сюжетна линия

by **kyle o'conner.** Пет Мар 24, 2017 10:04 am

The Plot

Из дневника на А.Д.
“Помня как като малка винаги питах баща ми дали сме сами. Разбира се, първият път не разбра въпроса ми, но след това май започна да осъзнава за какво точно го питах дори и на толкова малка възраст. Бе започнал да ми говори за планетите, за звездите и за всичко онова, заобикалящо нашата планета. И той самият не можеше да ми каже дали бяхме сами. Според него бе невъзможно да сме единствените живи същества. Според него трябваше да има и друг живот; живот, който не бяхме срещали; живот, с който не се бяхме запознавали. Тогава ги наричахме Извънземни, защото не бяха от нашата планета Земя. Тогава можехме да прочетем милиони истории и разкази навсякъде за срещи на хора като нас с Извънземни, но никога не можехме да бъдем сигурни дали са истина, или не; дали бяха просто измислица, за да изплашат останалите, или бяха реални случки, които можеха да се случат и на останалите. Тогава винаги поглеждах през огромния прозорец, намиращ се в стаята ми, и изучавах небето. Опитвах се да видя някаква необикновена светлинка; нещо, за което и аз да мога да напиша история, и да сложа за заглавие “Срещата ми с Извънземните”. Не просто защото исках да спечеля внимание, а защото ми беше интересно.
Сега нещата бяха съвсем различни. Сега не ги наричахме Извънземни, сега ги наричахме Нашествениците.
Спомням си вечерта, в която се случи абсолютно всичко. Седяхме на масата и вечеряхме, докато брат ми разказваше поредната история от деня. Майка ни и баща ни го слушаха с интерес, а аз се заливах от смях, заедно с него. Тогава изведнъж всичко изгасна, стаята потъна в мрак, къщата потъна в мрак, а когато погледнахме през прозореца – всичко навън беше тъмно. Уличните лампи бяха изгаснали, къщите около нашата също нямаха ток. Родителите ни ме успокоиха, тъй като аз като най-малка, разбира се, се притесних най-много. Баща ми слезе, за да провери захранването, но скоро разбраха, че целият град няма ток. Сега знам, че и целият свят е нямал ток.
Бяхме се настанили около масата и чакахме тока да дойде отново, но това така и не се случи. Няколко съседи дойдоха, за да видят какво става, но и ние като останалите не знаехме. Майка ми бе започнала да разказва нещо, защото знаеше какъв страх всъщност изпитвах. Не знаех защо толкова се страхувах. Но си спомням, че имах чувството, че нещо лошо ще се случи.
Тогава се появи първата червена светлина. Бе като лазерен лъч, който премина през стаята и изчезна почти веднага. Тогава изпищях и за първи път. Майка ми, баща ми и брат ми рязко се изправиха от масата. Брат ми ме хвана за ръката и ме издърпа нанякъде след родителите ни. Баща ми мина през прозореца, за да види навън какво се случва, а съседите ни бяха направили същото. Червеният лъч се появи отново и сега сякаш бе за по-дълго. Отново премина през стаята, а след това изчезна. Още в същия миг усетих как силите напускат тялото ми. Клепачите ми натежаха. Брат ми се подпря на стената до него. Майка ми се отпусна върху стола, а баща ми върху масата. И затворих очи.
На следващата сутрин се събудих първа. Отвън все още бе тъмно, затова рязко се изправих и започнах да събуждам семейството си. Токът бе дошъл, телевизорът се бе включил, но тогава не му обърнах внимание. Въпреки огромните червени надписи “ВНИМАНИЕ!”, които се изписваха на екрана. Щом майка ми се събуди, ги видя и бързо се залепи за телевизора.
Планетата ни беше нападната.
В този миг се появи и първата промяна. Брат ми тъкмо се бе събудил, когато започна да размахва ръце, опитвайки се да намери отговорите на милионите въпроси, които изпълваха съзнанията ни, когато цялата стая изведнъж бе покрита с лед.
След тази случка промените бавно, но сигурно настъпиха за всички нас.
За няколко дни ни бе забранено да излизаме от къщите си. За няколко дни всичко навън бе потънало в мрак и не можехме да видим нищо. Никой не смееше да излезе, никой не смееше да направи каквото и да е било. По телевизията се появяваха новини, съобщения и нареждания, но никой не знаеше откъде идваха или по-точно от кого идваха. Чувахме странни звуци отвън, виждахме странни фигури. Тогава разбрахме и че всеки виждаше Нашествениците по различен начин, по свой си начин. Никой не ги виждаше еднакво.
Седмица по-късно на телевизора се появи съобщение, че излизането навън бе разрешено. В този момент разбрахме и че една втора от населението на планетата бе унищожено.
Промените продължаваха.
Милиони градове бяха унищожени. Всички сгради, къщи, градинки бяха унищожени. На местата на старите градове се построиха нови (за невероятно кратко време), съвсем различни, но притежаваха почти същите неща. Нашият град също бе унищожен. На негово място построиха градът Алиена, а за кмет назначиха Мелиса Стюарт.
Нови градове, нови имена. Нов живот.
Нашествениците ни позволиха да разберем истината. Да разберем, че планетата ни бе превзета, а ние се бяхме превърнали в затворници. Бяха създадени правила, които трябваше да следваме. Всеки човек на тази планета бе получил своя собствена дарба. А освен това във всеки град бяха създадени центрове за развиване на дарбите. Никой не трябваше да се опълчва на новия живот, а който го стореше – намираше смъртта си. Това бе и една от причините населението на планетата да бе намаляло така значително.
Носеше се слух, че бе създадено общество за хора, които не искаха този живот да продължава. Този слух се носеше с името Бунтовници, но никой не можеше да каже със сигурност. Всичко се пазеше в тайна. А онези, които не се бяха разровили в тази тайна, бяха задължени да продължават живота си. Точно като мен. Живеехме почти същия живот, но разбира се, трябваше да следваме правилата, да се придържаме към тях, да посещаваме центровете и да развиваме дарбите си. Макар и да се бяха опитали да оставят животите ни почти същите, ние не бяхме същите. Бяхме Надарени. Планетата ни бе превзета, а ние бяхме затворници.
Нищо не бе същото от деня, в който всичко се случи. Нищо не бе същото. 03.11.2016 е датата, която промени всички ни. Която промени живота ни, планетата ни и нас самите.
Планетата ни бе превзета, а ние бяхме затворници.”

THANKS