What are you waiting for? You don't owe me anything...

Тишина...
Мрак...
Винаги се е питал защо всички така се паникьосват за разни неща. Защо ги интересува дадено нещо? Дадена цел? Всъщност осъзнаваше процесите свързани с това - емоциите, но не ги разбираше, не ги изпитваше върху себе си. Където и да бе попадал, приемаше някакво държание. Имитираше другите, но така и така не успяваше да усети вътре в себе си някаква тръпка. Интересуваше се от живота, от живите същества, от развитието на вселената. Имаше големи идеи, планове, които споделяше с отворени обятия с всички. И все пак имаше една малка, дребна подробност, която му бе убягвала цял живот. Чувството да изпита дадена емоция различна от без различие и гняв. Ако се засмее на нещо, то ще бъде просто насилствено направен смях от него, само за да се впише в обстановката. При вида на картина, която трябва да го накара да изпита съжаление или тъга, би гледал с изумление и почуда, дори леко да се засмее.

Шанса да слезе на земята сред хората го накара за миг да усети нещо подобно на радост. Щеше да ги наблюдава от близо, едни от най-чувствителните същества във вселената. Шанса му да изучи причините караща ги да изпитват тези много чувства. Възможно бе да се преоткрие нещо и в него, но той не се надяваше особено на това. Човеците му се струваха интересни, защото не ги разбираше. Едни се караха, други си помагат; а трети казват, че те обичат а вършат неща зад гърба ти. Това двуличие, което ги правеше така примамливи, но и същевременно супер объркани за разбиране. Нямаше нищо по сладко за Леопалд от това, нещо да му бъде "сервирано" директно в ръцете, нещо с което да може да си поиграе и да се опита да разглоби и види как работи. Тази обитателите на тази планета бяха това "нещо".

Способността да раздробяваш на атоми всякакви предмети чрез докосване или само чрез мисълта си.