Just attraction, no attachments, fuck em! - Niberius.

Виждате ли, ценностите на човека са различни. Колко са жалки. Бих продал и душата си за сила. Кой глупак би се задоволил с мира на Земята?! Ние сме хищниците "управлявали" тая порутена сграда Земята стотици години, сега ли ще се отказваме?! 

Губиш малко по - малко борбата. Борбата се превръща в пълно себеотдаване, защото тя ти харесва. А може би е късно и за нея. Мога да я привлека към мен. Изскърцвам със зъби при мисълта. Първият грах надделява - похотта. Нощта прикриваше страховете си из зад заблудата на звездите пръснати из небето, повалени от красивата луна грееки над блудните ни души, които нямаха спасение. 
Пустите изпразнени улици приютяваха само най - бедните от нас. Иначе просторните, мръсни улички пръснати из града бяха запълнени с нас - глупаците. А сега, сега бяха безлюдни, пусти давайки воля на калта да се разпръсне. Злото излизаше на пооредната си вечерна разходка, неуловимият полъх запълваше пукнатините на разцепената на две душа. Смачкваше я и я раздираше на милиони парченца в различните части на града. За повечето тъмнината те пазеше, закриляше с невидимите си бели пернати крилца заливайки те с чувство на сигурност. Сигурен може да си само в гроба. Това не е краят. А в същото време дяволите крачат наоколо, дебнейки жертвите си използвайки предимствата си. Нощта спуснала щората си, избутала слънцето в другият край на земята грубо. Бродех по пътечката, докато дяволите вътрешно продължаваха борбата си. За повечето тя може и да е приключена, можеха да се предадат доброволно развявайки бялото знаменце в знак на провал. Провал с който потвърждаваш, че си по - слаб от тях, от правилата, от чувствата си от съзнанието си. "Няма да ме победят" Няма да почернят душата ми, нямаше да се оставя на тях. Но те продължаваха, горчивината между устните ми се свличаше по - гърлото. Дробовете ми едвам заработваха и се спираха с всеки поет въздух. 

Хора.
Най-слабохарактерните и примитивни същества населяващи нашата земя.Борещи се за и те не знаят за какво всъщност,поставяйки си глупави цели и живеещи в една огромна лъжа.В един миг смъртта ги застига и какво са оставили зад себе си?Едно скапано нищо.Защото този свят се управлява от нас,по-силните..хищниците.Тези безксрупулни същества способни на всичко за да постигнат целите си,минаваме през когото трябва,съсипваме животи и убиваме безмилостно само за да оцеелеме.Защото това е начина по-който ние притежаваме вечността.Тази брънка в сложната структура на живота ни се определя от характера ни,а за да заработи е нужна сила.
Студените капки вода се стичаха от връхчетата на падналите кичури коса над челото ми,докато трескаво се занимавах с паленето на неизгорелият ми фас.Пламъка проблесна 2-3 пъти на фона на пискливите тичащи същества.Погледа ми се сви из зад появилият се сив облак дим,тютюна плавно слезе по гърлото ми изпълвайки дробовете ми до задавяне.Издърпах първата дръпка развелесен от тичащите в далечината курви,които с последни сили крачеха из мократа и труднопроходима повърхност.Токовете им се забиваха в калта,късите стегнати дрехи ограничаваха движенията им,а дългите им коси се заплитаха във всеки изпречил се клон на пътя им.Повечето хора си намираха скучни хобита я риболов,плетки или каране на колело,но ние..В свободното си време организирахме кратки състезания в които се подигравахме общо взето с цялата им жалка раса.Мамка му колко мразех тези безсмислени създания.Лова бе от любимите ми разтоварващи занимания,мириса на страх,ужас и адреналина качил се в гърлото ти.Вътрешните ти демони ликуват,пируват от горящият пламък в катраненочерните ти очи придобили тъмният цвят от копнежа за мъчения и смърт.Бликащите червени рекички стичащи се по телата им,вкуса от сладката победа примесена с еуфорията от агонизиращите викове смачкващи всяка нарастнала надежда за измъкване.Защото те бяха наясо,че няма накъде,нищо и никой не бе в състояние да ги спаси от нас двамата.Един предвидим край раздиращ и миниатюрната светлинка навътре в мръсният и студен тунел.Студеният вятър накара върха на косъмчетата ми да настръхне,последните слънчеви лъчи избягаха зад тъмнината така както и надеждата за тези нищожества,ароматите се смесиха изпъчих гърди напред вкусвайки уханието на..какво е това?Паника?
- Аааа колко е приятен мириса на смърт късно вечер. - Изтърсих с най - меденият доволен глас измежду дръпките.

преди 2 години
Слабостта е човещинката ни. По - добре я убийте преди тя да убие вас!

Хаоса, пърхащ в главата ми построен от многобройните слоеве натъпкан навътре, заполващ всяка празна дупка се изявяваше. Причиняваше ми страшна болка, която се усилваше все повече с всеки приближаващ милиметър на русокосата госпожица към мен. "Не ме пипай!" Вътрешно крещях, но устните ми не се отлепиха една от друга в страх, подчинение на злото, че ще покажа чувство. Очите ми мълчаливо проследиха движенията и и само на милиметър от лицето ми стиснах челюстта си достатъчно силно за да изпука. Хаоса се превърташе и беснееше като луда вихрушка вътре в мен в опитите си да наддаде глас, но аз го заглушавах. За малко, но за сега се чуваше единствено тихият полъх на мълчанието. Едва отдалечила се на нужното разстояние на което стояха повечето хора от мен, по мое желание, се успокойх. Вяло усетих как пръстите ми се впили в догарящият фас, дима се разтилаше пред нас. Превръщаше банята в димна завеса от която можех да скрия почти доволната си физиономия. Човъркащото човече се надигна в знак на победа, макар и кратка душата драпаше от дупката в която я хвърлих преди години и насаждаше глупавата Надежда. 
Ще те заровя още по - надълбоко. Само посмей..
Гордостта се беше изпарила заедно със сивкавият димв пит в кожата ми, в раните по - кожата ми, които се допълваха с тези от тази вечер.  Увереността и бягаше, потропването на токчета по - окосената свежа трева си чакаше зад вратата, но не го пусках. Нейният ум бе зает ,също толкова, колкото и моят. Натъпкан с мисли, молещи да избягат, думи - неизречени, запазени за дълго. А времето е кратко, скъпа моя. Сега мощността придобиваща и външна обвивка слизаше от тялото и и се пускаше в канала, оставаше истинската тя, непроницаемият поглед се беше стъил в нищото , в черното затънтено съзнание от което не смееше да си покаже носът. Пипнеш ли я - ще я строшиш. Стъкълцата ще се разпръстнат по - плочките и ще те нарежат, пускайки кръв от ходилата ти, защото последният и опит за самозащита ще заработи машинално като механизъм. Таен механизъм. Допуших цигарата си и изчаках най - възпитано телефона да спре да звъни с мелодия от снощният дъбстеп в дискотеката. И по - късно мога да го пратя на майната му. Загасих фаса в ръба на ваната и го хвърлих в канала. 
Взех гъбата и я насапунисах, приближих се с едно плавно движение към нея и втривах с леки премерени движения гъбата в кожата и. Първо по - лебедовият и врат, а впоследствие и по рамената, ръцете. Тя стоеше неподвижно а и не ми трябваше особено да мърда. "Не смей да навлизаш в моят свят!" 

Name: Niberius
Age: 24 years old
Gender: Male
Group: Gifted
Sexuality: Heterosexual
Hair color: Brown
Eye color: Grey + Blue

Gift: Gift catcher (Копира чуждите дарби, но само ако са в една стая или около него, не я използва често закщото често дарбата се обръща срещу него. )