Maddox Drakulich

Maddox Drakulich
30// Gifted - Earth Manipulation // Jonathan Rhys Meyers

- Защо никога за нищо не ти пука?! - гласът на жената процепи тишината, която така добре красеше стаята.
Ама разбира се, че щеше да дойде в най - неподходящия момент и да си изкарва истериите. Беше му писнало от тази жена. Не знаеше какво толкова искаше тя от него? Не беше ли пределно ясен, когато й каза, че не иска да се навърта около него. Какъв й беше проблема? Нима й беше казал : Да, стой си тук, досаждай ми, няма никакви проблеми.
Напротив. Беше й обяснил кристално ясно, че не иска да я вижда. Но я виж ти... цъфнала пак. И какво се очакваше да направи той сега? Какво да й каже? Нещо, което вече не беше чувала тя, не можеше. Защото мнението му нямаше как да се измени само за няколко дни. Беше невъзможно. Имаше нужда от пространство, но тя не му го даваше. А сега идваше и му говореше за това как изобщо за нищо не му било пукало. Сега беше моментът да й каже, че е глупачка?
- Ще изчезнеш ли? - въпросът беше зададен изключително спокойно.
Искаше просто малко тишина. Но все нещо го притесняваше. Дали телефона, който звъненше почти постоянно, дали колите отвън, които шучаха, дали шумът на вятъра, който блъскаше по прозорците. И да очакваме ние, че може да си живурка спокойно? Все още беше на десета страница от книгата, която четеше. А беше минал половин час. Не защото шрифтът беше много ситен или беше всичко на чужд език. Просто това беше едно доказателство за досадната атмосфера наоколо. А да не говорим, че не можеше да се смести, където и да застанеше, че да му е удобно да чете. А сега изведнъж се появи и някакъв друг проблем. Проблем... може би е прекалено. Но пречка беше със сигурност.
- Да изчезна ли? Аз да изчезна? - жената беше готова да го убие заради думите му, готова беше да избоде очите му.
- Не виждам друг наоколо - Мадокс върна главата си към книжното тяло и прелисти страница.
- Ще съжаляваш ти!
- Разбира се, да, не се тревожи. Сега излезни - не му се искаше да е крайно груб, но може би беше достатъчно само това, че не й обръщаше почти никакво внимание.
Разбира се и че нямаше да й хареса. Затова реши, че ще е много, ама много хубава идея да се опита да му съсипе четивото, което, впрочем, се случи. Но не беше добре, защото наистина щеше да направи това, което неговата така мила събеседничка го караше да прави - щеше да започне да му пука, а това не беше никак препоръчително. Знаете ли какво е да съсипете книгата на един книжен плъх? Ами няма да разбрете днес, но ще се случи все някога, уверявам ви. Само търпение.
- Веднага напусни! - гласът му се повиши и тя се стресна за части от секундата, но после пак го изгледа злобно, сякаш, че можеше да направи нещо кой знае какво. - Колко пъти да повтарям? - каза и се изправи като мократа вече от кафето книга падна на земята и направи гадно петно на пода. Много яко. Сега щеше да му се наложи и да чисти.
- Казах ти, че ще съжаляваш!
Не мога да повярвам, че тази досадница не ме оставя намира. Нямам идея какво да я правя.
- Достатъчно е, че те познавам. Сега изчезни! - повтори заповедта си, но сега по - скоро отегчено, но зад това се криеше идеята да я изхвърли през прозореца, че да не можеше да я чува никога повече.
Жената тропна ядосано по пода с крак и бързо, бързо се изниза.
- Трябва да си сменя ключалката - възкликна скоро и вдигна книгата от земята, като я просна на масата.
Седна отново на стола и се загледа в петното точно под краката си.
- Тази наистина е луда... - заключи и се облегна назад, като се взираше в белия таван.