I asked her, "How do you kill a king?". She laughed, "Who still believes in kings?". And it sounded like his final gasp.

-          Верлейн?
Очите й светнаха при споменаването на истинското й име. За момент заблестяха по онзи забравен начин, който бе изчезнал заедно с всички останали спомени за съществуването на такъв човек през времето. Всички следи бяха били заличени, изгорени и изтрити – унищожени заедно със старата й същност. Тлеейки в пламъците, гаснейки бавно като несъществуваща й душа.
Гледката спираше дъха й. Хипнотизиращите я кули се извисяваха в далечината, блестейки на лунната светлина като кости, ала въпреки това не преставаха да я изумяват с призрачната си красота. Морето се бушуваше в далечината, нарушавайки цялостното спокойствие на пейзажа отвъд малкия й свят, в който момичето се бе затворило. Вълните му се разбиваха в скалите, прекратявайки краткотрайния си живот. Последният им дъх се разнасяше из атмосферата от вятъра, втъкавайки се измежду нишките й. Всичко бе притихнало и замряло, пусто и празно.
Изключително красиво.
Картината, извисяваща се пред нея, бе като метафора за самата й същност. Тя самата също бе прелестна, изтъкана от неописуема красота. Ледените й  очи бяха прозореца към несъществуващата й душа; телескопът, чрез който можеше да бъдат видими звездите, скрити иззад тях. Дългата й червена коса бе като течна жар, буен огън. Ледът и огънят се смесваха в същността й, изграждайки едно противоречиво произведение на изкуството, което не всеки разбираше. Но това не бе проблем. Все пак самото изкуство не бе за всеки.
Девойката бе една красива обвивка, очароваща с външността си. Само че отвътре нямаше нищо – там царяха пустотата и празнотата. Пленяваше с измамната си прелест, само че не можеше да осигури нищо в допълнение. Защото то й бе отнето; откраднато, и никой не желаеше да й го върне. Затова тя щеше да го направи сама. Щеше да обърне цялата земя, докато не откриеше това, което търсеше. Щеше да изпепели всичко по пътя си, да въздигне забравените бури и стихии, и да остави само разруха след себе си. Щеше да прекърши всекиго, изпречил се на пътя й, без да й мигне окото. Щеше да запали целия свят и да го гледа как гори, докато спокойно седеше на трона си.
Щеше да пожертва всичко.
Но щеше да си върне отнетото й
Дори и да се налагаше да слезе на Земята. А то се налагаше, затова и вече го бе направила. Заедно с тези, носещи маски, които не им прилягаха. Малки, изхабени от носене.
Нямаше нищо по-страшно и лошо от това да си напълно пуст, обгърнат от вечната тишина на безчувствието.
Загубил дома си.
Тя вече не гледаше звездите. Имаше достатъчно много тук долу.
Вътре в нея.
Нищо не можеше да компенсира отнетото й. Нямаше значение, че бе заобиколена от всичко, което една жена някога би искала. Нямаше значение, че множество мъже биха продали душите си само за секунда с нея. Нямаше значение, че сега бе облечена с ефирна коприна и че диаманти красяха нежната й шия. Нямаше значение, че бе олицетворение на властта и мощта. Защото не можеше да почувства нищо и си нямаше ни най-малка идея какво значение имаше това. Тя бе като отделена от реалността, заклещена някъде измежду реалното и нереалното. Скрита зад завеса от всичките чувства и емоции; затворена под вода, изолирана от повърхността.
За Верлейн всичко бе зима и студ. Но това си бе нейната зима и тя сама бе избрала да остане тук. Жаркото лято бе далеч дори от най-смелите й мечти.
Повечето бяха слезли на Земята пожелание, но не и тя. На нея никога не й бе даден избор. Никой никога не я попита какво иска.
Вече не. Вече нямаше нужда някой да пита. Защото тя щеше да разкъса всекиго, който някога я бе докоснал дори с пръст. Щеше да си върне всичко, което някога бе загубила.
Извърна се по посока на твърдия глас, пропит с изненада. Пламъци заиграха дяволито в очите й, докато лукава усмивка изгря върху устните й.
И щеше да започне с този.
-          Тук не използвам това име. Но можеш да опиташ с Вера.
Бе изпълзяла от Ада на своя свят с последните си сили и оттогава досега бе събирала всяка разпиляна своя частица. Бе се готвила в сенките, планирайки как да завлече всекиго, който някога й бе навредил, обратно в дупката, от която тя се бе измъкнала. Бе осъзнала своята цел и смяташе да я постигне, независимо от последствията.
Тя бе Верлейн Лисандрос и имаше намерение да разклати звездите.